Презадоволени очаквания…

Пристигането

Продължавам от там, където спрях в първата част от пътеписа. Вече споделих очарованието си от инфраструктурата на Истанбул – зелени и цветни площи, разпределени покрай всички големи булеварди, огромни шест лентови платна (това не е навсякъде, а при улиците, които свързват кварталите в града, в старата част на Истанбул има улици, по които едвам се разминават два автомобила), сериозно количество табели оказващи кой квартал в коя посока е и, разбира се, опътващи към по-големите забележителности. На почти всяко възлово кръстовище колата беше атакувана от малки деца, предлагащи ни доста настоятелно да си купим я вода, я мокри или сухи кърпички. Тази гледка е присъща и за България така, че не мисля, че е ще ви изненада, като изключа доста по-голямото нахалство на малките “търговци”. Ако се отнесете много грубо с тях има реална опасност да останете без странично огледало или чистачка.

Чувала съм много страшни неща за трафика в града, но благодарение на факта, че приятелят ми е местен и знаеше кога и от къде трябва да се минава. Както вече споменах в предната публикация, клаксоните са основното нещо, което озвучава града през деня. В Истанбул се кара с около 70 km/h и нагоре, като на много места видях полицаи, но никъде някой спрян. Масово се кара и без колан като, ако ви спрат е голяма рядкост да получите глоба и обикновено шофьорите се разминават само с предупреждение.

Първото нещо, освен пътната обстановка, с което се запознах при пристигането си в Турция, беше квартала, в който се намира апартамента на Бурч – Бахчелиевлер. Много приятен квартал, в който има всичко. На български имаето му означава дом с градина и това не е случайно, преди години това е бил един от най-зелените квартали в Истанбл, целият е бил в паркове и градини. С течение на времето квартала се е застроил, но все пак е запазил част от зеленината си, защото повечето жилищни сгради имат градини. Квартала е доста голям и е разделен на така наречените махали, както между-другото са разделени всички по-големи квартали в Турция. Една от махалите, които е най-хубава, спокойна и зелена е именно тази, в която бяхме ние.

Първата ми разходка из града беше именно в Бахчелиевлер. Тогава разбрах, че Истанбул е град разположен върху множество хълмове, като този квартал е разположен на един от тях и от определени места из квартала се разкриват доста живописни гледки към Истанбул. В квартала има много комплекси от затворен тип и в него може да се намери буквално всичко. Много интересно ми стана когато видях, че всички сгради в нашата “махала” са обновени с изолация и различни дребни архитектурни елементи. Така там не можете да видите както в България огромни панелки, с най-различни на цвят изолации и дограми и натории по терасите. Там всички сгради изглеждат нови и всичко е някак си…. прибрано.

Градината към блока на Бурч беше прекрасна! Две големи беседки, две огромни палми, орехи, лепи, хамаци…. много приятно и прохладно място. Освен външният вид на блока беше обновена и вътрешността му. Нови асансьори, парапети и много цветя по етажите.

Стана ми интересно, кой се занимава да поддържа градината и общите части в блока и си казах “Брей, какви съвестни хора!”. Оказа се, че както съм гледала по филмите в блока има семейство, което живее в апартамент в блока без наем и получава заплащане, за да работи като “домакин” на блока. Те чистят градината и общите части, събират боклука всеки ден в 19 часа от всички апартаменти, всеки апартамент, чрез домофона може да се свърже с тях и да поиска примерно да идат да купят мляко или захар. Като цяло останах с отлично впечатление от квартала.

На долната снимка можете да видите какво виждах всяка сутрин ставайки от леглото. Вижда се морето, а от различните прозорци се виждаха и някой острови. Вечер също беше много красиво, защото от прозореца се виждаше и летище “Ататюрк” и постоянно имаше по няколко излитащи и чакащи да кацнат самолети. Можете да видите също и състоянието на сградите. И,да, на високо съм, апартамента е на 11 етаж. На по-долната снимка се вижда едната палма в двора.

Първата нощ

Ще би разкажа преживяванията си през тази въпросна нощ само, за да се посмеете малко на мой гръб.

Доста изморена, най-вече от емоции, в 23:30 часа бях позиционирана в хоризонтално положение в леглото. Едва ли ми е отнело повече от 5 мин. да заспя. Тук е момента да вметна, че изпитвам ужас от природни бедствия и бях сигурна, че по време на престоя ми на 11 етаж, 100% ще се срещна лице в лице с този свой страх. Та, както си спя сладко сладко изведнъж се будя от едно много силно дъмкане дум дум дум дум и си казах “Край, тука си умрях!” и зачаках да усетя тресене, мирис на дим или шума от цунами. Да, ама не, думкането продължава, аз съм още жива, а милото сладко спи. Погледнах часовника 2:01. Осъзнах, че това, което чувам е барабан и реших, че някой е прекалил с Yeni Raki и е извадил барабана. В един момент усетих, че шума се движи и се позиционирах на прозореца да видя кой е този луд, който обикаля из квартала и думка по барабан.Чаках, чаках, не го видях, но чувах се движи по улиците около блока, това “веселие” продължи точно до 3 и з спокойно си легнах.

До 4 всичко беше ок и отново си спях сладко сладко, докато един глас не раздра нощта и отново скочих в леглото. Гласът идваше като от паралелна вселена, но се оказа на ходжата от съседната джамия. И така след 15 мин всичко беше тихо и аз с доста въпроси в главата успях да заспя.

На другата сутрин ми беше обяснено, че е Рамазан и преди години с песни и с различни инструменти се е обикаляло из улиците,за да събудят хората да стават, да се приготвят за сутришната молитва и после хайде на полето на работа. Имало традиция също,ако в околията има топ  да се стреля с него. Тайничко, се зарадвах, че в Истанбул през 2013 година няма топ, с който да стрелят, защото тогава наистина щях да се спомина от уплах.  Хубавото е, че това беше първата и единствена нощ, в която чух човека нает от общината да върви по улиците и да буди хората.

Ден 2

След като изясних на закуска въпросите ми от миналата нощ се отправихме… накъде?… не знаех, всеки ден програмата беше изненада за мен.

В колата, след хиляди молби от моя страна, Бурч ми каза, че отиваме на място, което е сигурен, че много ще ми хареса, но не е известно. Така се озовах в Рьонепарк. Страхотно място на брега на Мраморно море. Зелен парк пълен с животни, птици, кафета и изпълнен с дъх на море. Както любимия позна това ми стана едно от любимите места и почти всяка вечер ходихме там,за да пием чай и да пушим наргиле, а и беше близо до апартамента. Сайта на парка с едно от заведенията можете да видите ТУК , слагам линк направо към галерията, защото сайта има само турска версия.

След като се разходихме из парка, нарадвах се на морето и животните, продължихме с колата карайки край морето. Аз не можех да сваля усмивката от лицето си! Наистина вечерта като се прибрахме устата ме болеше. Бяхме свалили прозорците и аз като малко дете се радвах на всичко, което виждах. И тогава го видях далече пред мен, по-голям от колкото си го представях и много по величествен… единият мост над Босфора… Продължавайки по-крайбрежната вече започнах да виждам по-големи джамии, разкошни къщи и табели сочещи към забележителности, които исках да посетя. Минавайки покрай Топкапъ погледнах Бурч с надежда, но той каза, че във вторник не работи и продължихме.

Оказахме се пред портите на Долмабахче. Това е последният дворец, в който са живели османските владетели. Това е и мястото където е умрял Ататюрк. Двореца е изключително красив отвън, до колкото съм чела вътре е още по-пищен и красив. Обещах си следващият път да го посетя.

Точно до Долмабахче има едно прекрасно кафе, точно на брега на Босфора и е място, което е задължително за посещение и през деня и през ноща.

След като се понаслаждавах на прекрасната гледка, отново потеглихме с колата и отидохме да се качим на някое туристическо корабче. Да си призная, като го видях нещо ме наду шубето и започнах да пелтеча, но Бурч просто отиде и плати и бях принудена да се кача. След като потеглихме разбрах нещо… това е Моят Истанбул! Място, на което не мога да спра да се усмихвам, чувствам се прекрасно, има гледки, които не мога да спра да гледам и наистина се чувствам като у дома си. Сигурна съм, че това се дължи до известна степен и на човека до мен, за което много му благодаря.

Да се върна към разходката по Босфора. На корабчето имаше много малко туристи и ние се настанихме най-отпред. Страхът ми веднага отстъпи място на възхищението. Страхотни къщи, страхотни хълмове, абе яката работа от където и да го погледнеш!

Червената къща, която се вижда в далечината под моста “Фатих” е къщата на Периде Аксал, майката на Онур от сериала “1001 нощи”. На долната снимка е снимана от по-близо. Къщите, които ще видите по-долу са от азиатската част на града.

Военното училище в Истанбул.

Моста “Ататюрк”

Обиколката ни за деня не приключи с това, но за да не ви отегчавам, ще продължа с парка Гези и квартал Таксим в следващата част.