Очакванията, пътят и първи впечетления…

Слушам за Истанбул от много малка. Баба ми се занимаваше с търговия и в продължение на няколко години, почти ежемесечно ходеше да пазарува там. Получавах какви ли не подаръци, за които би ми завидяло всяко момиче – рокли, обувки, шапки и какви ли не дрехи, каквто никое дете в детската градина не притежаваше. Тогава за мен Истанбул беше мястото, от където баба ми носи подаръци.

След като поотраснах дестинацията Турция не представляваше никакъв интерес за мен. В главата ми бяха Италия, Франция и други от по-големите европейски държави. Слава Богу, имах възможността от малка да пътувам в чужбина и посетих много от мечтаните дестинации. Интересът ми към Истанбул се роди преди около 3-4 години. Не помня какво точно го предизвика, но започнах да мечтая да посетя това място, след което последва едно сериозно ровене в интернет с проучване на оферти от различните туроператори. Както предполагам повечето от вас знаят, екскурзии до там има всеки уикенд и то на достъпни цени. Но понякога в живото се получава така, че колкото по-достъпно е едно нещо, толкова повече го отлагаме по една или друга причина.

Върховата точка в интереса ми към този прекрасен град беше когато започнах да гледам турски сериали. “1001 нощи” , “Листопад”, “Забраненият плод”, “Пепел от рози” и “Великолепният век”- това са сериалите, заради които започнах да изпитвам интерес не само към града, но и към начина на живот на хората в Турция, традициите им, навиците им и кухнята им. Във филмите открих толкова много сходни неща между нас и съседите ни, че на момени чак се стъписвах. В същото време, в очите ми се набиваше и огромната разлика… Осъзнах, че колкото сме близки, толкова сме и далечни…

Ще обобщя, че от Истанбул очаквах невероятни гледки и изобилие…от всичко по много. Е, градът успя да надмине очакванията ми!

Стига вече предистория. Приятелят ми (вече бивш :)) е турчин и е от Истанбул. Както, може би, вече се досещате, той беше причината за първото ми посещение в града. Той отиде няколко седмици преди мен, за да се види със семейството си, а аз заминах с автобус по-късно…

Пътуването

От Пловдив заминах с автобус на турската фирма “Метро”. Организирането на пътуването беше доста елементарно и ми отне около час. Автобуси на “Метро” тръгват от Пловдив, всеки ден, през няколко часа. Причината да се спра на тази фирма беше, че много пъти съм виждала големите им лъскави автобуси и бях сигурна, че пътуването ми ще е удобно. Исках билет за понеделник в 9:30 и предния ден го закупих. Имайте предвид, че ако купувате билети от тази фирма, трябва да носите личната си карта или паспорта. Еднопосочен билет Пловдив-Истанбул струва 40лв (53 лв към 2023г), а ако ще пътувате в двете посоки е 70 (106лв -2023г.).

Следващото нещо, което направих, е да отида да си купя лири, последва и следният разговор с любимия: “Ашкъм, утре в 16 часа да ме чакаш на Байрям Паша!”. С това организацията по пътуването ми приключи (изключвам багажа, той е друга тема на разговор). Сега, ако трябва да съм напълно честна с вас, ще споделя, че в офиса на фирмата ми казаха, че автобуса ще пристигне най-рано в 16:30, но исках да съм сигурна, че когато височайшата ми особа стъпи на истанбулска земя, това ще е под зоркия поглед на любимия и. Другата дребна подробност е, че нямах идея какво е Байрям Паша (предполагах просто, че е автогара).Разказвам толкова подробно пътуването си, защото моето пътешествие и изненадите започнаха още с потеглянето от автогарата в Пловдив.

В 9 часа моя милост се беше строила пред автобуса с куфар и ръчен багаж. За пътуването се бях запасила с голяма бутилка вода и, разбира се, подобаващо количество храна. В автобуса установих, че сме не повече от 15 пътници и тактично подминах мястото, което пишеше на билета ми и се настаних в задната част на автобуса. Още в него се почуствах чужденка! Всички с изключение на мен и на още една жена бяха турци, които не говореха български, в това число, за да е още по-интересно, влизаха и шофьора и стюардесата. Тя поназнайваше някоя и друга дума, но колкото да ми поиска паспорта и да ми предложи нещо за пиене.

Пътувала съм много пъти в чужбина с автобус, както с организирана екскурзия, така и както този път с фирма превозвач. Е, такова нещо не бях виждала… Автобуса беше страхотен, големи седалки, екран с touch screen пред всяка седалка и слушалки. На екрана можеха да се играят няколко вида игри, да се гледат филми с HD качество( и турско аудио) и имаше Wi-Fi, който работеше след влизането ни в Турция. (Към 2023 тези автобуси са спрени и се пътува с по-стари и без такива екстри).

След вида на автобуса, изненада за мен беше и обслужването в него. Оказа се, че закупените от мен предварително вода и храна са напълни излишни, защото стюардесата мина над 5 пъти да предложи вода, кола, фанта, кафе и всякакви неща за ядене. Аз отказвах да консумирам от тези неща, защото вече така или иначе бях купила това, от което имах нужда. Момичето явно реши, че не искам нищо, защото мисля, че трябва да го платя и започна да ми повтаря “Комплимент, комплимент. Моля, заповядайте!”. Моят телешки инат беше по-голям от нейната учтивост, но въпреки това и петте пъти ме убеждаваше да си взема нещо. Прекарах по-голямата част от пътя в дълбок сън и мога да кажа, с ръка на сърцето, че никога не съм имала толкова приятно и спокойно пътуване.

Първи впечатления

Събудих се на 20мин. от Истанбул, градът беше пред мен и веднага се залепих за прозореца. Бях подготвена колко е голям,но все пак се изненадах като го видях. А, каква беше изненадата ми, когато разбрах, че всъщност това, което съм видяла всъщност е само малка част от него. Влизайки в града другата българка попита стюардесата дали автобуса спира на Байрям Паша. Не мога да ви опиша какво почуствах когато чух отговора.

Едно просто НЕ. Но щяла да попита шофьора дали ще минем от там. Жената притеснено ме попита къде са ми казали от фирмата, че спираме и когато и посочих същото място разбрахме, че има някакво недоразумение. На жената и казали, че има спирка на метрото до гарата и когато стюардесата потвърди се поуспокоихме. Оказа се, че Байрям Паша е квартала, в който се намира въпросната автогара, а името и така и не научих. (Името е точно това, към днешна дата все още не знам от къде дойде това объркване).

Бях много щастлива, когато видях Бурч, който вече леко изнервено ме чакаше час и половина. Когато се спуснахме по истанбулските булеварди първото нещо, което забелязах беше красивите фигури от цветя, които бяха навсякъде. Най-различни форми от различни цветя, в различни цветове.. наистина очаквах нещо по….мръсно и грозно. Следващото нещо беше непрестанното бибибкане по улиците. Наистина, за около 5 мин се изнервих до крайност, но в последствие свикнах и разбрах, че по този начин шофьорите едва ли не се предупреждават “отзад съм и идвам”. За движението в града просто не знам какво да кажа… там максимата “с нахалство към прогрес” важи на 100%. Можете да видите камьон товарещ стока, по средата на кръгово кръстовище и всякакви такива безумния, на които в България никога не съм става свидетел. С пешеходците е същото- изкачат навсякъде.

Тъй като бях изморена и пристигнах над вечер с Бурч се ограничихме до разходка в квартала. За това и за първата ми нощ в Истанбул, която, гарантирам ви, беше много интересна, прочетете в следващата част. От тук нататък започвам със снимките като сега за финал ще ви почерпя един чай край Босфора!