Всичко за всеки….

Тази публикация може да звучи объркано и да е пълна с противоречия, но не смятам да правя никаква редакция след написването и.

С времето човек стига до един момент, в който се замисля за всичко- за любовта, за децата, за бъдещето, за миналото, за смъртта..

Скоро достигнах до този момент и с много мислене стигнах до извода, че нищо не мога да измисля. Интересно, нали? Действителността, която ни заобикаля в момента е толкова…. нестабилна, неопределена, страшна и същевременно изпълнена с надежди за едно по-добро бъдеще, за едно по-стабилно семейство и за една по-добра държава.

Започвам с любовта. Тя е толкова непозната, толкова невероятна и необяснима, променя се във всеки един миг от настроенията ни, от ситуациите, в които се намираме, от любимия…. много мислих за любовта и разбрах, че няма какво да я мисля, трябва просто да я изживея заедно с всичките болка и щастие, които вървят ръка за ръка с нея. Сега съм много влюбена, чувствам се обичана както никога до сега и колкото и да мисля не се сещам за по-хубаво нещо от любовта.

После се замислих за бъдещето…какво ме чака, какво ще се случи когато завия зад ъгъла. Тук мислите ми тотално се объркаха, защото се преплетоха мечти, реалност и абсолютната необятност. Започнах с въпроса “Какво искам?” Първо си казах “Искам всичко”, последва “Искам хубаво семейство, добра работа, независимост, успехи и т.н.”, помислих още малко и си казах ” Абе, да сме живи и здрави, каквото има да става ще стане, колкото и да го мисля” Усетихте ли, че и тези ми размисли не стигнаха до никъде?

Последва миналото.. с него ми беше най-лесно. Няма с какво да ме изненада, помня грешките си, помня и успехите. Помня и хората, с които живота ме срещна и по някакъв начин ме промениха. Да, поглеждайки назад видях кой какво ми е взел и кой какво ми е дал. Видях приятелите, които сигурно са ме забравили, но аз все още обичам като братя и сестри, видях и тези, които аз изоставих, но все още не ми стиска да вдигна телефона и да кажа “Как си?”, защото ме е срам, че са минали месеци и години от както не съм го правила. Видях и момчетата, с които се обичахме, после се мразихме и за пръв път не изпитах нищо при спомена за тях, нито добро, нито лошо. Мислено им пожелах да са щастливи и тогава осъзнах, че съм продължила. Помислих още малко и реших “Какво да му мисля на миналото, та то е минало.”

Пуснах новините, видях окървавени лица, наръгани деца, безброй бежанци, нахални политици… мислих за простестите и разбрах, че не съм съгласна с това, което се случва, не искам да живея в такава държава, изпълнена с абсурди, не искам това правителство, не искам и миналото, но ме страх да видя и какво ще е бъдещото. Страх ме е, защото съм родена в държавата на абсурдите. И отношението ми към бежанците е такова.. от хуманна гледна точка съм за, но всъщност съм против… гледайки и мислейки разбрах, че не разбирам от тези неща и преди да мисля за позицията си трябва да опозная по-добре ситуацията. Искам просто бабите и дядовците ни да не мизерстват, майките да не плачат, защото децата им няма какво да ядат и да ни управляват хора, с които като си пусна новини да не се налага да виждам и да се замислям за тези неща.

Дойде ред и на децата… децата, които искам заради любовта и които не зачевам заради реалността. Децата, които не искам да гледат новините, които аз гледам и да мислят за нещата, за които в момента аз мисля. Реших, че тях ги оставям на бъдещето- онова неясното и необятното.

Дойде ред и на смъртта, за нея не исках да мисля и все още не искам.

Замислих се и за теб. Дали си объркан и ти като мен……